-Вървях по пътя на Истината, сбърках посоката и открих, че картата, която ми дадоха не сочи правилния път.-Това обяснява всичко.
-Обяснява какво?
-Как си попаднала тук. Много хора се изгубват, следвайки нечия чужда карта и почти винаги попадат тук.
-Пътувам от доста време и сега не съм сигурна, че съм там, където трябва да бъда.
-Един мой приятел веднъж ми каза: "Всеки един от нас, е винаги там, където се предполага, че трябва да бъде."
-Благодаря, но аз не мисля да оставам тук. Трябва да продължавам да търся Истината...
-О, да! Много други идват тук, със същото намерение. Голяма част от тях обаче, решават да спрат, за да си починат и накрая повечето остават завинаги.
-Защо го правят?
-Земята на Илюзиите е много съблазнителна. Тук всеки може да вижда единствено онова, което иска да вижда.
-Сигурно е мъглата, забулваща земята на Илюзиите, която не позволява да се вижда добре.
-Уверявям те, не е мъглата. Най-важните неща не могат да се видят с очите. Знам какво говоря и ще ти кажа, че цялата тази мъгла не е на небето, сигурен съм.
-Какво искаш да кажеш?
-Само това, че тук хората имат и малко мъгла в главата си, тоест постоянно се опитват да разберат кое е реално и кое не е. Разбира се само си губят времето, защото в земята на Илюзиите никой не знае със сигурност кое е истина и кое не е.
-Струва ми се доста объркано.
-Да. Много хора тук са объркани. И не само хората, но и зайците, които ги е страх да скачат и птичките, които ги е срам да пеят.
-Но защо?-попита принцесата, невярваща.
-Защото си мислят, че не могат да го правят добре.
-И какво ги кара да мислят така?
-Сравнението с другите. Винаги има някой друг, който може да скочи по-надалече от теб или да пее по-добре от теб. Сещаш се какво искам да кажа, нали?
-Но какво значение има дали един заек може да скочи по-надалече от друг или че песента на една птичка звучи по различен начин от тази на друга?... Или че не мога да стрелям с лък, както другите, помисли си принцесата и започна да си припомня всички онези случаи, в които не беше посмяла да направи нещо от страх, че няма да го направи достатъчно добре.
-Няма значение -каза Уили.-Много хора са се опитвали да им го кажат, но те не им вярват. И освен това, зайците и птичките се ядосват на майките си, че са ги създали и обвиняват целия свят, за това че не са достатъчно добри.
Но това не е даже и половината, госпожице. С нас живеят костенурки, които си мислят, че корубите им са прекалено големи и тежки, за да правят каквото и да било.
-Но всички костенурки имат коруби.
-Върви им го обяснявай! Сърдити и в ужасно настроение се скриват в черупките си, молейки се никой да не знае, че са там.
-Но има и още -каза Уили-, има гъсеници, които се влачат по земята, мислейки че са ужасно грозни, без въобще да предполагат, че един ден ще се превърнат в прекрасни пеперуди. После, когато се превърнат в пеперуди, оглеждайки се в езерото, някои от тях продължават да се виждат като стари и грозни гъсеници, други пък, напълно забравят, че са били такива някога и стават едни надути...просто не може да се говори с тях.
Виктория се отнесе в мислите си. Към реалността я върна гласа на Уили, който разказваше за някакво ябълково дърво, което се срамува много от това, че ражда ябълки.
-Защо?-попита тя.
-Защото всички дървета около нея са круши и ябълката вярва, че ражда погрешния плод.
В един момент принцесата си спомни, размахващия се пред лицето й бащин пръст: "Ти си прекалено деликатна и чувствителна, Виктория! Страхуваш се дори от собствената си сянка и си постоянно зареяна в мечти. Какво ти става? Не можеш ли да бъдеш като останалите принцеси?"
"Но, единственото което бях направила, беше да се държа естествено и да бъда такава, каквато съм си аз. Възможно ли е през цялото време да са очаквали от мен да се държа по различен начин?" Спомни си и как Вики със сълзи в очите и казваше:"Аз съм такава и не трябва да бъда прекалено добра." Виктория се натъжи:"Как можах да й се карам толкова много, да я разплаквам и да я оставя заключена в гардероба толкова дълго време, след като единственото което беше направило горкото дете, бе да бъде себе си." помисли си тя.
В същия момент, принцесата ясно чу жабешко квакане. Подаде нос навън, за да разбере за какво става въпрос и след малко различи един силует в мъглата. Не можеше да повярва на очите си, макар че вече беше виждала нещо подобно -един мъж подскачаше като жаба.
-Какво прави, по дяволите?- попита тя.
-О, става въпрос за един принц, който си мисли, че е жаба, -отговори й Уили спокойно.- И ако си мислиш, че е странно, трябва да видиш жабата, която подскача насам-натам с царски плащ и корона на главата, вярвайки че е принц. Вече ти казах, тук всички са доста объркани, дори и цветята.
-Цветята? Как е възможно?
-Много просто. Чувстват се виновни.
-И защо се чувстват виновни?- попита Виктория, с известна доза скептицизъм.
-Защото се нуждаят от слънчевата светлина, защото заемат място и защото пият соковете на земята.
-И защо трябва да се чувстват виновни за това?
-Защото си мислят, че не го заслужават.
-Не знаят ли, че са красиви и ароматни и че доставят огромно удоволствие на всички?
-Не, те не оценяват своите достойнства.
-Не са единствените,-помисли си Виктория, оглеждайки се наоколо.-Бих останала с удоволствие, за да видя това, което се случва тук, но трябва да продължа с моето търсене на Истината.
-Ще срещнеш много истина тук.
-Тук? Как, след като никой не знае дори какво е!
-Точно за това става въпрос, госпожице. Може да се открие голяма доза истина, точно в това което не е истина!
Текстът е превод от една невероятна книжка, която не мога да открия преведена на български - Принцесата, която вярваше във вълшебните приказки на Марция Град.
The Princess Who Believed in Fairy Tales by Marcia Grad
Mеelvin Powers Wilshire Book Company
