-Вървях по пътя на Истината, сбърках посоката и открих, че картата, която ми дадоха не сочи правилния път.
-Това обяснява всичко.
-Обяснява какво?
-Как си попаднала тук. Много хора се изгубват, следвайки нечия чужда карта и почти винаги попадат тук.
-Пътувам от доста време и сега не съм сигурна, че съм там, където трябва да бъда.
-Един мой приятел веднъж ми каза: "Всеки един от нас, е винаги там, където се предполага, че трябва да бъде."
-Благодаря, но аз не мисля да оставам тук. Трябва да продължавам да търся Истината...
-О, да! Много други идват тук, със същото намерение. Голяма част от тях обаче, решават да спрат, за да си починат и накрая повечето остават завинаги.
-Защо го правят?
-Земята на Илюзиите е много съблазнителна. Тук всеки може да вижда единствено онова, което иска да вижда.
-Сигурно е мъглата, забулваща земята на Илюзиите, която не позволява да се вижда добре.
-Уверявям те, не е мъглата. Най-важните неща не могат да се видят с очите. Знам какво говоря и ще ти кажа, че цялата тази мъгла не е на небето, сигурен съм.
-Какво искаш да кажеш?
-Само това, че тук хората имат и малко мъгла в главата си, тоест постоянно се опитват да разберат кое е реално и кое не е. Разбира се само си губят времето, защото в земята на Илюзиите никой не знае със сигурност кое е истина и кое не е.
-Струва ми се доста объркано.
-Да. Много хора тук са объркани. И не само хората, но и зайците, които ги е страх да скачат и птичките, които ги е срам да пеят.
-Но защо?-попита принцесата, невярваща.
-Защото си мислят, че не могат да го правят добре.
-И какво ги кара да мислят така?
-Сравнението с другите. Винаги има някой друг, който може да скочи по-надалече от теб или да пее по-добре от теб. Сещаш се какво искам да кажа, нали?
-Но какво значение има дали един заек може да скочи по-надалече от друг или че песента на една птичка звучи по различен начин от тази на друга?... Или че не мога да стрелям с лък, както другите, помисли си принцесата и започна да си припомня всички онези случаи, в които не беше посмяла да направи нещо от страх, че няма да го направи достатъчно добре.
-Няма значение -каза Уили.-Много хора са се опитвали да им го кажат, но те не им вярват. И освен това, зайците и птичките се ядосват на майките си, че са ги създали и обвиняват целия свят, за това че не са достатъчно добри.
Но това не е даже и половината, госпожице. С нас живеят костенурки, които си мислят, че корубите им са прекалено големи и тежки, за да правят каквото и да било.
-Но всички костенурки имат коруби.
-Върви им го обяснявай! Сърдити и в ужасно настроение се скриват в черупките си, молейки се никой да не знае, че са там.
-Но има и още -каза Уили-, има гъсеници, които се влачат по земята, мислейки че са ужасно грозни, без въобще да предполагат, че един ден ще се превърнат в прекрасни пеперуди. После, когато се превърнат в пеперуди, оглеждайки се в езерото, някои от тях продължават да се виждат като стари и грозни гъсеници, други пък, напълно забравят, че са били такива някога и стават едни надути...просто не може да се говори с тях.
Виктория се отнесе в мислите си. Към реалността я върна гласа на Уили, който разказваше за някакво ябълково дърво, което се срамува много от това, че ражда ябълки.
-Защо?-попита тя.
-Защото всички дървета около нея са круши и ябълката вярва, че ражда погрешния плод.
В един момент принцесата си спомни, размахващия се пред лицето й бащин пръст: "Ти си прекалено деликатна и чувствителна, Виктория! Страхуваш се дори от собствената си сянка и си постоянно зареяна в мечти. Какво ти става? Не можеш ли да бъдеш като останалите принцеси?"
"Но, единственото което бях направила, беше да се държа естествено и да бъда такава, каквато съм си аз. Възможно ли е през цялото време да са очаквали от мен да се държа по различен начин?" Спомни си и как Вики със сълзи в очите и казваше:"Аз съм такава и не трябва да бъда прекалено добра." Виктория се натъжи:"Как можах да й се карам толкова много, да я разплаквам и да я оставя заключена в гардероба толкова дълго време, след като единственото което беше направило горкото дете, бе да бъде себе си." помисли си тя.
В същия момент, принцесата ясно чу жабешко квакане. Подаде нос навън, за да разбере за какво става въпрос и след малко различи един силует в мъглата. Не можеше да повярва на очите си, макар че вече беше виждала нещо подобно -един мъж подскачаше като жаба.
-Какво прави, по дяволите?- попита тя.
-О, става въпрос за един принц, който си мисли, че е жаба, -отговори й Уили спокойно.- И ако си мислиш, че е странно, трябва да видиш жабата, която подскача насам-натам с царски плащ и корона на главата, вярвайки че е принц. Вече ти казах, тук всички са доста объркани, дори и цветята.
-Цветята? Как е възможно?
-Много просто. Чувстват се виновни.
-И защо се чувстват виновни?- попита Виктория, с известна доза скептицизъм.
-Защото се нуждаят от слънчевата светлина, защото заемат място и защото пият соковете на земята.
-И защо трябва да се чувстват виновни за това?
-Защото си мислят, че не го заслужават.
-Не знаят ли, че са красиви и ароматни и че доставят огромно удоволствие на всички?
-Не, те не оценяват своите достойнства.
-Не са единствените,-помисли си Виктория, оглеждайки се наоколо.-Бих останала с удоволствие, за да видя това, което се случва тук, но трябва да продължа с моето търсене на Истината.
-Ще срещнеш много истина тук.
-Тук? Как, след като никой не знае дори какво е!
-Точно за това става въпрос, госпожице. Може да се открие голяма доза истина, точно в това което не е истина!
Текстът е превод от една невероятна книжка, която не мога да открия преведена на български - Принцесата, която вярваше във вълшебните приказки на Марция Град.
The Princess Who Believed in Fairy Tales by Marcia Grad
Mеelvin Powers Wilshire Book Company
гризването на парченце нашенско "тебеширено" сиренце, изхвърлено от CD четеца или пък дегустацията на вино, пълнещо чашата ни от кранчето на USB-то, (както в
