Има моменти, в които щастието идва изненадващо, без предизвестие, така както обикновено идва и нещастието. Няма някаква конкретна причина и знаеш, че както е дошло така и ще си отиде. Но в момента е тук, стои до теб. Нямаш никаква заслуга, като неочакван подарък и за това му се радваш толкова.
Сама съм. Седнала на перваза на прозореца на миниатюрната ми остъклена тераса, насред саксийте ми с цветя, нападнати и полуопустошени от листни въшки. Чаша кафе и новия ден се открива пред очите ми. Новият ден не е всъщност нищо особено, направен е от покриви на завършени и по-малко завършени грозни и по-малко грозни кооперации, построени върху абсолютно сив асфалт. Не е запомнящ се, спиращ дъха ти пейзаж, да не говорим за това, че го виждам всеки ден. Небето и то не е нищо специално, с неопределен цвят, по който даже не можеш да отгатнеш какъв ще бъде деня. Озвучаването е от шума на преминаващите от време на време коли и от приглушените гласове, долитащи от телевизора на някой ранобуден и жаден за информация съсед. Даже не се опитвам да дешифрирам бърборенето, вече знам какво ще кажат и най-важното какво няма да кажат, но тази сутрин това е без значение. Всичко е толкова нормално, дори банално и дразнещо в своята абсолютно точна ежедневна монотонност. Различната съм аз. Гледам света, този моя обичайния, от който съм част, с тиха и спокойна отчужденост, като че ли съм извън него. Успявам да видя хубавото и да отмина дразнещите и като че ли не на мястото си елементи. Успявам да оставя живота да си тече, като многобройните капки вода, които не оставят следа по кожата, а са само приятна отминаваща струя.
Оставила съм зад гърба си всичко и това всичко изглежда невероятно далече- приятели и неприятели, грижи, тревоги, вълнения, задължения, дори и планове за бъдещето. Лаптопът и телефонът са все още изключени и никой не може да ме открие или свърже с мен. Сама съм, седнала срещу прозореца с чаша кафе, която държа между дланите си. Денят сякаш се бави и не иска да започне. Усещането ми е, че всичко в този момент е абсолютно перфектно, както и трябва да бъде точно тук и точно сега. Иска ми се да кажа: " Спри, толкова си хубаво!", но даже нямам желание да говоря, за да не разваля магията.
След малко това ще отмине... и ще започне отново живота.
Сама съм. Седнала на перваза на прозореца на миниатюрната ми остъклена тераса, насред саксийте ми с цветя, нападнати и полуопустошени от листни въшки. Чаша кафе и новия ден се открива пред очите ми. Новият ден не е всъщност нищо особено, направен е от покриви на завършени и по-малко завършени грозни и по-малко грозни кооперации, построени върху абсолютно сив асфалт. Не е запомнящ се, спиращ дъха ти пейзаж, да не говорим за това, че го виждам всеки ден. Небето и то не е нищо специално, с неопределен цвят, по който даже не можеш да отгатнеш какъв ще бъде деня. Озвучаването е от шума на преминаващите от време на време коли и от приглушените гласове, долитащи от телевизора на някой ранобуден и жаден за информация съсед. Даже не се опитвам да дешифрирам бърборенето, вече знам какво ще кажат и най-важното какво няма да кажат, но тази сутрин това е без значение. Всичко е толкова нормално, дори банално и дразнещо в своята абсолютно точна ежедневна монотонност. Различната съм аз. Гледам света, този моя обичайния, от който съм част, с тиха и спокойна отчужденост, като че ли съм извън него. Успявам да видя хубавото и да отмина дразнещите и като че ли не на мястото си елементи. Успявам да оставя живота да си тече, като многобройните капки вода, които не оставят следа по кожата, а са само приятна отминаваща струя.
Оставила съм зад гърба си всичко и това всичко изглежда невероятно далече- приятели и неприятели, грижи, тревоги, вълнения, задължения, дори и планове за бъдещето. Лаптопът и телефонът са все още изключени и никой не може да ме открие или свърже с мен. Сама съм, седнала срещу прозореца с чаша кафе, която държа между дланите си. Денят сякаш се бави и не иска да започне. Усещането ми е, че всичко в този момент е абсолютно перфектно, както и трябва да бъде точно тук и точно сега. Иска ми се да кажа: " Спри, толкова си хубаво!", но даже нямам желание да говоря, за да не разваля магията.
След малко това ще отмине... и ще започне отново живота.
0 коментара:
Публикуване на коментар