Интернет неволи

Ден първи. Сутринта ми минава в отправяне на епитети, някои от които нецензурни към модема ми, лаптопа ми и всички онези червеоподобни, които влизат и излизат от тях. Нямам интернет. Разглобявам, сглобявам, изключвам, включвам,презареждам...Нищо!Линията е мъртва. С методична безкомпромисност се появява прозореца, който ме информира, че няма връзка. Мразя да нямам интернет. И то не само поради факта, че се чувствам откъсната от света като Робинзон Крузо на безлюден остров метнат някъде насред океана..., че и Петкан даже го няма... Да не говорим, че по всички закони на Мърфи, точно днес, всички онези, които до сега бяха в дълбока нелегалност неизвестно къде, се нуждаят спешно от мен. Но това, което ме вкисва най-много и от което по гръбначния ми стълб пробягват ледени тръпки е неизбежността на предстоящите опити да се свържа с доставчика ми на интернет, тоест с БТК и непредотвратимото висене на телефона. Битката започва с едно на нула за БТК. Любезен женски глас ме информира, че номера, с който разполагам е променен. Новият е 0800 100, за тези, на които все още не им се е налагало да прибягват до центъра за услуги. Аз явно съм в групата на тези щастливи хора, тоест бях до днес. Центърът за обслужване на клиенти, ако сте забелязали е замислен като видеоигра- колкото повече напредваш, толкова повече се увеличава сложността на нивата. След задължителните приветствия и благодарности, че съм избрала БТК, автоматичния приятен глас ме уведомява, че обаждането ми може да бъде записано с цел подобряване на обслужването. Търпеливо изслушвам и указанията за англоговорящите. Не съм от тях. Ниво 2. Главно меню! Съсредоточавам се максимално в изричаното от ангелския глас с перфектна дикция, за да не пропусна подходящата за моя случай опция- " за да получите информация ...(за еди какво си), моля натиснете 1, 2, 3 и т.н.". Решавам, че предложената от госпожица "Изберете" четвърта опция е за мен. Натискам четворката, като песимизма ми надделява над оптимизма и със свито сърце очаквам да чуя сигнала на заето, последван от поне половинчасово музикално отклонение, целящо да отпусне опнатите до крайност клиентски нерви. Не познавам. Сигналът е свободно и преминавам без никакви затруднения на Ниво 3. Операторката също ме поздравява и след като се представя ми дава възможност да споделя с нея неволите си. Спокойният й глас, завалващ думите сякаш говори смучейки бонбон, ме вбесява допълнително. Кой знае защо си представям едно от онези безупречно гримирани дългокраки създания на 10 сантиметрови токчета, с изряден маникюр и с положени като диадема слушалки на главата, които като че ли са там, само за да допълват прическата. Сигурно е от факта, че аз съм по някакви стари джапанки, чорлава след многократните завирания под бюрото и борбата с кабелите, а пръстите на ръката ми са сгърчени около слушалката. Обяснявам проблема си. Следва запитване за телефонния номер и на чие име се води, след това проверка. " Да, виждам, че нямате линия." Аха! Наблюденията ми са били верни. За момент у мен се прокрадва надежда, че всичко ще се оправи като с магическа пръчка. Да, ама не! Операторката учтиво ме кани да следвам инструкциите й- "Изключете модема и заедно ще изчакаме да зареди." Плахо се опитвам да обясня, че това вече съм го правила поне десет пъти и че според моето непрофесионално мнение модема ми е заминал, тъй като светлината на Power свети постоянно в червено. "Нека изчакаме, госпожо." Изчакваме...След това ми се провежда бърз разпит относно оцветяването на всички възможни светещи лампички по модема ми, за които ми се обяснява (отбелязвам само, че мога да чета), че имат наименование- eternet, internet, DSL и тъй нататък. Започвам поименно...червено, зелено, не свети (труден за определяне цвят), зелено и т.н. Обработвайки дадената от мен информация, операторката установява, като че ли леко учудена от прозорливостта ми: "Проблемът ви е технически" и обявява преминаването ми на Ниво 4 с -"Ще прехвърля обаждането ви на техник."

Техникът! Ако дотук всичко е замислено, за да те насочи и поведе по Благородния осмостепенен път, то Техникът е като достигане до Нирвана! Техникът е онзи, който притежава познанието, онзи който може да проумее и изцери, божия наместник отговарящ за линиите, онзи чиято светлина може да донесе щастие на земята. Техникът се оказва техничка (знам, че няма такава дума в българския). Чувствам се леко излъгана в очакванията, но какво пък толкова, времената се промениха. Повтарям отново телефонен номер, име на абонат и заучената вече рецитация за проблема ми. "Тук показва, че модема Ви е изключен." "Извадете телефонния кабел и го поставете отново." " Сега извадете кабела на модема от компютъра и го поставете отново." "Изключете модема от копчето, което се намира на задната му страна и включете отново." Послушно и стриктно изпълнявам зададените команди. Не смея и да гъкна. Тук вече става въпрос за професионална и компетентна намеса за решаване на проблема ми. Авторитетната намеса обаче , също не помага. "Проблемът не е при нас." С треперещ глас питам "И?" "Ще направим поръчка и ще Ви изпратя техник. Утре между 9 и 11 часа ще има ли човек на адреса?" Опитвам се да извадя най-благия тон на гласа си, като вмъквам и една-две сърцераздирателни нотки "Днес не може ли? Работата ми е свързана с компютъра." Уви, опитът ми е неуспешен и се налага да се примиря. Денят ми е заминал. Качвам направения превод на флашка и го нося лично до агенцията, след което отивам на салса, за да поразхлабя новообразувалите се в нервната ми система възли.

Ден втори. Сутринта ми започва оптимистично-чаша кафе и Ода на радостта, звучаща в главата ми. Одата към 11 часа се е превърнала във Вагнеровата Валкирия, придружавана от нервно блъскане по клавиатурата, върху която изливам яда си. В 11.15 решавам да проверя отново геймърските си умения. Стигам до Ниво 2, където този път избирам опция шест. Бонусите и препятствията са като в Ден първи. Операторката уточнява, че се работи по моя проблем и ме приканва към търпение. Вече си се представям като Пенелопа, тъчаща не погребалния саван на Лаерт, а цялата World Wide паяжина. 12.50...божите наместници по линиите явно все още търсят пътя...Работното им време за "Домашни посещения" от 9 до 11 и от 13 до 15 часа се оказва оптимистичното, в никакъв случай реалистичното. Баща ми чака да занеса лекарствата, които съм му купила. Имам хиляди неотложни задачи...Вземам жизнено важно решение и зарязвам компютри, модеми, видеоигри, мрежи, плетки и т.н.

Ден трети. Сутринта ми започва неврастенично. Като върл геймър още със ставането си хващам с треперещи ръце джойстика, който в моя случай е телефона. Опция шест, Ниво 3 и любезния глас на поредната Велислава, Борислава или Десислава, вече не помня. Любезността ми, хваната за ръка с търпението ми са се запилели незнайно къде. Единственото, което успявам да споделя с ?...ава е "Вижте, пред криза съм", уточнявайки "Истерична." Не че, психическото ми здраве я вълнува много, но явно преобладаващите фалцетни нотки в гласа ми я довеждат до заключението, че положението е крайно критично. "Веднага ще направя нова поръчка, тъй като направената в понеделник е отменена. Нямало е човек на адреса." Лицето ми се сгърчва в гримаса, която не искам да виждам в огледалото, защото най-вероятно ще разпозная в него някой от гаргойлите на Нотър Дам, долетял до тук неизвестно как. Осъзнавайки безпомощността си замълчавам, а пък и не съм сигурна, че от гърлото ми в момента би излязъл звук, различен от съскане.
17.30 часа. Втора чаша уиски, музика релакс, която мой приятел ми е дал прозорливо преди два дена. Звъни се. Отварям и пред очите ми грейва лъчезарното лице на единия от техниците. "Вие май сте доста изнервена?" отчита със заразяваща усмивка. "Обаче, търпението Ви си заслужаваше. Сега вече ще имате рутер, а не модем." Усмихвам се. Дали под влияние на уискито, музиката, слънчевата усмивка насреща ми или защото предусещам щастливия край.
Happy end-а е осигурен от новичкия ми рутер и само след 10 минути съм отново в мрежата.

Осъзнаване

Осъзнаване

Ставам сутринта.
Излизам от къщи.
На тротоара има яма.
Не я виждам
и падам в нея.

На следващия ден
излизам от къщи,
забравям, че на тротоара има яма,
и отново падам в нея.

На третия ден
излизам от къщи и опитвам да си спомня,
че има яма на тротоара.
Въпреки това,
забравям
и падам в нея.

На четвъртия ден
излизам от къщи и опитвам да си спомня
за ямата на тротоара.
Спомням си и
въпреки това,
не виждам трапа и падам в него.

На петия ден
излизам от къщи.
Спомням си, че трябва да внимавам
за ямата на тротоара,
и вървя гледайки надолу.
Виждам я и
въпреки това,
падам в нея.

На шестия ден
излизам от къщи.
Спомням си за ямата на тротоара.
Търся я с поглед,
опитвам се да я прескоча,
но падам в нея.

На седмия ден
излизам от къщи.
Виждам ямата.
Засилвам се,
скачам,
с върха на крака си докосвам отсрещния ръб,
но не е достатъчно и падам в нея.

На осмия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
скачам,
стигам до другата страна!
Толкова съм горд с постижението,
че празнувам с радостни подскоци...
И докато подскачам,
отново падам в рова.

На деветия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
прескачам
и продължавам по пътя си.

На десетия ден,
точно днес,
разбирам,
че е по-удобно
да вървя...
по отсрещния тротоар.

Препрочитайки, вече в превод и на български две от книгите на аржентинския психотерапевт Хорхе Букай -Приказки за размисъл и Нека ти разкажа. Тук ще намерите заглавията и на останалите му книги mentesana.

Аз няма да гласувам!

Не бях решила дали да гласувам или не. Да не говорим за неяснотата на избора ми за кого да гласувам. Докато известно време не ми се наложи да гледам телевизия -липса на интернет и редица други обстоятелства. И то в разбунтували душите и интересите предизборни времена. Изживяването затвърди решението ми да не се застоявам, пред вече извървялата дълъг еволюционен път плазма, но това е друга тема.
И така се нагледах и наслушах на дебати и дискусии...На опаковани, някъде в добра, някъде в лоша реторика обещания и предложения на познати Продавачи на въздух. Затвърдих си мнението, че най-ужасяващите предавания са онези, в които микрофона се предоставя на политици. Политикът е опасна порода. Живее заобиколен от усмивки, вратовръзки и микрофони и подхранва и увеличава властта си с обещания. Обещанията са право пропорционални на некадърността му и колкото по-големи са, толкова по-празни са. И колкото по-невероятни са, като че ли толкова повече се оценяват.
В нета нещата не са кой знае колко различни. Сменям страница след страница- обещаващи и опровергаващи, благо призоваващи и озлобено негодуващи, плюещи и ближещи, с една дума от всичко. И макар, че само чета написаното, крясъците им стигат до ушите ми.
Това, което ме кара обаче да взема окончателното си решение, е че нито виждам, нито чувам нещо ново и различно. Кадри от стари филми, в които всеки актьор и всяка реплика са познати.
И решавам да не дам гласа си за никого.
Споделям решението си с хората около мен. Всички в хор запяват стария познат рефрен "Как няма да гласуваш? Ако не гласуваш, ще оставиш другите да избират." "Ще оставиш другите да ни командват!" За да разбера най-после кои са другите, задавам логичния според мен въпрос "А кои са нашите?" Не играем на стражари и апаши, но все пак е хубаво да разбереш с кого си и кой е в отбора ти. Май никой няма конкретен отговор и без да искам посявам семето на раздора всред приятелите си. Дори и родителите ми не намират консенсус по въпроса.
И си давам сметка, че всъщност няма значение за кого ще гласувам и че ритуалът по гласуването е безсмислен. При всяко едно положение ще сгреша.
"Демокрация — това е правото да направиш неправилния избор."
Избирам правото си да НЕ ИЗБИРАМ. Защото да гласувам в тази реалност, означава да избера единия от двама или трима корумпирани господари и свитите им, които ще доминират в следващите години. Използвам умишлено господари, не управляващи. И не виждам нищо демократично, в това да си избирам господар.
Аз няма да гласувам. Не каня никого да следва моя пример. Не искам и не мога да бъда пример за никого, защото съм изпълнена със съмнения, а не с твърди убеждения. Защото в случая, предпочитам да призная колебанията си и неувереността си- Аз не знам, за кого да гласувам! И не ме е срам от това, че за мен няма кого и какво да избера. Бих се срамувала повече, ако приличах на онези, които от екрана или от страниците в интернет, не правят нищо друго, освен да крещят спорните си възгледи и мнения, за да ги наложат на всички. В името на демокрацията, в името на свободата и правото на избор, то се подразбира.

Сутрешно щастие

Има моменти, в които щастието идва изненадващо, без предизвестие, така както обикновено идва и нещастието. Няма някаква конкретна причина и знаеш, че както е дошло така и ще си отиде. Но в момента е тук, стои до теб. Нямаш никаква заслуга, като неочакван подарък и за това му се радваш толкова.
Сама съм. Седнала на перваза на прозореца на миниатюрната ми остъклена тераса, насред саксийте ми с цветя, нападнати и полуопустошени от листни въшки. Чаша кафе и новия ден се открива пред очите ми. Новият ден не е всъщност нищо особено, направен е от покриви на завършени и по-малко завършени грозни и по-малко грозни кооперации, построени върху абсолютно сив асфалт. Не е запомнящ се, спиращ дъха ти пейзаж, да не говорим за това, че го виждам всеки ден. Небето и то не е нищо специално, с неопределен цвят, по който даже не можеш да отгатнеш какъв ще бъде деня. Озвучаването е от шума на преминаващите от време на време коли и от приглушените гласове, долитащи от телевизора на някой ранобуден и жаден за информация съсед. Даже не се опитвам да дешифрирам бърборенето, вече знам какво ще кажат и най-важното какво няма да кажат, но тази сутрин това е без значение. Всичко е толкова нормално, дори банално и дразнещо в своята абсолютно точна ежедневна монотонност. Различната съм аз. Гледам света, този моя обичайния, от който съм част, с тиха и спокойна отчужденост, като че ли съм извън него. Успявам да видя хубавото и да отмина дразнещите и като че ли не на мястото си елементи. Успявам да оставя живота да си тече, като многобройните капки вода, които не оставят следа по кожата, а са само приятна отминаваща струя.
Оставила съм зад гърба си всичко и това всичко изглежда невероятно далече- приятели и неприятели, грижи, тревоги, вълнения, задължения, дори и планове за бъдещето. Лаптопът и телефонът са все още изключени и никой не може да ме открие или свърже с мен. Сама съм, седнала срещу прозореца с чаша кафе, която държа между дланите си. Денят сякаш се бави и не иска да започне. Усещането ми е, че всичко в този момент е абсолютно перфектно, както и трябва да бъде точно тук и точно сега. Иска ми се да кажа: " Спри, толкова си хубаво!", но даже нямам желание да говоря, за да не разваля магията.
След малко това ще отмине... и ще започне отново живота.